the shadow over your twilight; vyserion

Неговата история нямаше точно начало. Или поне той не помнеше да има друго такова, освен онези определени спомени.
Обичаше небесата. Но най-вече обичаше нея; магьосницата, чието лице видя преди толкова време. Още можеше да си спомни косата ѝ -с цвят на злато и очи, толкова големи и ясни, сякаш бяха побрали всички звезди в себе си. Нейният спокоен глас се разхождаше като ехо толкова често в дебрите на неговото съзнание. Спомняше си недоверието, което изпита към това странно и непознато за него същество. Оголи зъби срещу бялата й кожа, но тази негова реакция предизвика смях. Красив, звънлив смях, в който се усещаше сладостната нотка на триумф и щастие. 
"Получи се. Получи се." 
И до ден днешен не знаеше дали това са били първите му мигове или малката магьосница просто бе успяла да го събуди от дълбок сън. Ала тогава не мислеше. Не знаеше как да го прави. Можеше единствено да чувства и усеща. Крилете му сякаш инстинктивно се изпънаха, поглъщайки сякаш всяка капка светлина. Тъмнината на люспите му криеше сякаш най-тъмната нощ в себе си. Искаше да полети. Искаше да завладее небесата. "Не още." Чу от устните ѝ за пръв, но не не и за последен път. Не искаше да я слуша, а да полети, но когато се опита да го направи осъзна следното. Че небесата щяха да почакат, докато крилете му станат достатъчно силни, за да го понесат до края на света. 

***

Плясък на криле. Бяха прекалено големи, за да бъдат на някоя птица. И все пак; никой нямаше да го види там, литнал високо, над скалите и горите, в средата на нищото. Никой друг, освен нея. На лицето ѝ се беше загнездила отново усмивката на триумф. Очите ѝ следяха широките кръгове, които създанието описваше в небесата. Вече бе достатъчно голям; съвсем скоро щеше да бъде достатъчно наедрял, за да бъде невъзможно да остане незабелязан. И тя знаеше това. Знаеше, че всички говорят за нея, като за "онази". Магьосницата, която бе опитомила дракон. До онзи ден, на скалите, обаче, Тя така и не му беше дала име. Всяко име, което изплуваше в съзнанието ѝ, докато държеше яйцето по-рано, сякаш изчезна. Заменено с друго. С онова, което сякаш само се нареди в устните ѝ. 
"Визерион!" Викна към небесата и за нейна изненада, силуетът в небето започна да се спуска надолу. Право към нея. 

***

Погледна ръцете си с почуда. Нямаше люспи, нито огромна и ненаситна паст. Не виждаше и ноктите, с които несъмнено си служеше до сега успешно. Прехапа устни, стараейки се да скрие своето объркване от всички тези нови усещания. 
"Не можеш да летиш така, както преди." Тя прекъсна мислите му и Визерион я погледна. Преди дори да се опитва да използва гласа си, тя вдигна ръка. "Гората не успява да те скрие, а не всяко око е създадено да зърва чедата на магията. Някои ще се страхуват прекалено. Други ще мислят, че ще ги нападнеш. Трети просто ще се страхуват от размерите ти. А някои...дори ще искат да те превърнат в трофей. Не спори с мен. И да искаш, не можеш да го направиш, докато не се научиш как да използваш гласа си." Ако само знаеше, че това щеше да е последният път, в който ще я види...

***

"Изгорете магьосницата! Изгорете вещицата!" Селяните подвикваха един подир друг. Виковете им достигнаха до малката къща в гората, където Визерион спеше-като човек. Отвори очи, а само секунда по-късно усети аромата на горящо дърво. Беше минала само една Луна от както не летеше и се опитваше да се впише сред хората, тайно летейки вечер, насред пълния мрак. Но дори и след толкова време нямаше как да обърка присъствието на пламъци наоколо. 
Не можеше да стори нищо. Не и докато беше в това безполезно тяло. Пристигна едва тогава, когато от импровизираната клада се чуваха писъци. Не знаеше причината за гнева им, но и в онзи миг не го интересуваше. Виждаше само Нея. Само тези очи, горящи в агония и все пак -все още тъй красиви. 
А после малкото селце посрещна неговия гняв. 

***

От тогава беше изминала сякаш цяла вечност, в която Визерион се скиташе сам. Летеше, но само вечер. Никога не се задържаше дълго на едно място, сякаш се страхуваше, че някой ден гнева му ще се надигне отново. Не летеше и сред своите; за тях той беше чужд. Прекалено опитомен. Не ходеше и сред хората -знаеше, че за тях щеше да е прекалено странен и чужд. Скиташе се сам, ту летейки, ту ходейки, далеч от тълпи и създания. 
Защото светът можеше да бъде самотно място за онези, свикнали да живеят в небесата.