Leila Nazari, 28, Magician - Oracle, FC: Claire Pettibone - FREE

by **Prince Charming** Съб Май 30, 2020 12:09 am

My eyes see all. Beyond their sight nothing exist.Name: Leila Nazari; Age: 28; Group: Magician; Gift: Premonition; FC: Claire PettiboneСветът е безмозъчен, демоничното в нас е чисто и просто един дълговечен отечествен зандан, с който елементите на глупостта, жестокостта, безпощадността и безцеремонността са се превърнали във всекидневна нужда. Държавата е конструкция, която е трайно осъдена на провал от самото си изграждане до днес. Народът е нещо, което непрекъснато е осъдено на мерзост и умствена слабост. Животът – безнадеждност, с която се занимават философите, които в крайна сметка са принудени да полудеят. Кралството, селяните, принцове, принцеси, кралят, магьосниците, всички те, до един, всички се бореха за нещо непонятно им. Всички те бяха просто оковани с червените синджири на Съдбата и чакаха да им се разкрие предначертания път.
Двадесет и една години от новата ера на Езикиел можеше да бъде описана най-точно с горните думи. Тъкмо в разцвета си и все пак, изтъкана от пълна анархия на своеволия, безгранично посегателство над беззащитните, различните, надарените, уникалните. Закон и ред вървяха ръка за ръка, само, за да хвърлят пясък в очите на вярващите, а когато те се обръщаха, им се изсмиваха в гърбовете, показваха им среден пръст и пак си правеха каквото си щат. Границите на градовете уж ясни закриваха невидимите такива на разделението на хора и магьосници. Заблудите бяха болимични, а хаосът космополитен. А най-големият абсурд от всичките … магьосници и магически създания живееха редом, споделяйки земя и гора. Други пък се сливаха сред хората и се правеха на тях, сякаш могат да избягат от природата си. Всичко бе толкова привидно, толкова илюзорно и окаяно, че фалшът се пропукваше от стъкленицата, в която бе натикан, за да те удари с все сила и да те накара да се свиеш на топка.
Истината бе една – всички играеха ролите на парвеню и когато то се насити до толкова, че копчетата на ризата му да се късат изпод огромното шкембе, грозната истина излиза наяве. Тогава, независимо колко сляп си бил, колко невеж, колко не знаеш какво се случва, си принуден да я видиш. Но до тогава има още време. Още толкова много време.
Двадесет години от новата ера на Езикиел, годината бе 322, а в Некха отново безмилостно напичаше слънцето. Галеше песъчинките на необятната пустиня. Температурата, макар и драстично по-ниска отколкото през зенита на деня, отново оставаше едно пресъхнало чувство в устата. Птича песен не се чуваше както на другите места. Не! Тя идваше от множеството твари хванати в клетки и изложени на всеки, които иска да си купи нов домашен любимец или пък нещо за масата. Поредният знахар мина покрай продавача на камили и му остави лекарство за главоболието, което мъчеше жена му. Крадец, не по-голям от тринадесетина годинки, успя да отмъкне хляб от изложената сергийка, докато продавача предлагаше стоката си на някакви две кокони, облечени в коприна с накити до земята.
Всички правеха нещо, всички бяха заети с работа, само една бяла фигура стоеше пред овъглената клада, където тялото на попадналият негодник бавно се разпадаше на пух и прах под безмилостният напън на пустинният вятър. Напълно скрита под купища плат, който я караше да чувства задушаване, Лейла просто наблюдаваше във вцепенение трупът и стискаше юмруци скрити под ръкавите. Грозна картинка, противна. Миризмата на изгоряло още можеше да се усети, макар и да бяха минали два дена от „зрелището“. Виждаше камъните, с които тия селяни замеряха горкият Омар, докато го бяха вързали като диво животно. А единственото, което бе направил е да спре добиче да премаже едно хлапе. Несправедливо и крайно жестоко наказание на един умопобъркан крал с абсурден късмет да оцелява чак досега.
– Лейла, време е да се връщаме. Алваро ще се притесни. – дочу сладникавият глас на Сухайра, но остана на мястото си без да помръдва. Другото момиче, със завиден тен, нормален за този край, с черни като катран очи и червеникава коса завъртя очи и сложи ръката си на рамото на Лейла – Ако продължаваш по този начин ще се усъмнят в теб и ще те пратят на кладата. Знаеш какви са хората и техните страхове.
Лейла се усмихна, но Сухайра не успя да види това изпод закритото от платовете плат. Вдигна ръка и докосна тази на събеседницата си. Знаеше на къде бие. Страховете, враговете са чувства и създания които могат да те доведат до пълна паника. Да изкопчат надеждата, вярата в себе си, в този свят, в природните закони, дори в самите богове. Страховете са разковничето на провала, семката на раздора и съмнението. А то, това семе, което пуска корени в почвата на съзнанието ти и го обладава, изнасилва го най-жестоко, а после го захвърля в мръсния канал да трепери и шепти сам на себе си, защото нищо друго не му е останало, е толкова противно. Страховете са поквара, от която всички бягат, но не могат да се отърват. Всеки има поне по един такъв. За всички жители магьосниците са такива. За кралят, магьосниците са такива. За всеки един нормален жител, магьосниците са такива. Когато всъщност най-големите страхове трябва да са към тях самите.
– Някой ден нещата ще се преобърнат. – изрече тихо и тръгна към кръчмата, в която работеше поредният магьосник като Сухайра, като Лейла и като Омар. Добър с билките, използваше дарбите си скришом да прави хубав и качествен алкохол, който да радва хората, нищо повече.
– Предначертано ли е? Видя ли го? Видение? – попита с интерес Сухайра, достатъчно тихо, за да чуе само Лейла, защото макар и в почти безлюдна улица пак можеше някой да ги чуе.
– Може би, може би не. – отвърна вяло и продължи. Спря се пред вратата на кръчмата и понечи да свали плата, с който се бе забулила, за да не изгори под жаркото слънце. Златист водопад бе първото, което се показа, последван от рубинено сини очи, малко лице и един надменен поглед, сякаш всичко беше по-нисшо от нея. Лейла постави ръка на вратата и се обърна към Сухайра, проговаряйки с най-безчувствен тон, сякаш говореше за кучето, което вчера лаеше на улицата, а не за някой, който е бил близък до сърцето ѝ. Ако, разбира се, приемем, че има такова – Омар умря заради глупостта си. Внимавай да не стане същото с теб. Може да си по-силна от него, но огънят не прощава, а писъците не ще бъдат чути от никого.
С тези думи влезе в кръчмата и не се обърна. Месец по-късно тялото на Сухайра бе на кладата. Писъците ѝ не трогнаха нито един жител. Умоляваше, пищеше, викаше. Но нямаше смисъл. Тя беше глупава. Разкри се заради глупостта си и умря като овца без история. Както стана с Омар, както стана и с Нихемия, с Лион и с десетки преди тях.
И ето на. Годината бе 323, светът бе безмозъчен, демоничното в нас е един дълговечен отечествен зандан с елементи на глупостта, жестокостта, безпощадността и безцеремонността, които са се превърнали във всекидневна нужда. Държавата е конструкция, която е осъдена на провал. Народът – осъден на мерзост и умствена слабост. Животът – безнадеждност. Страхове изграждаха нацията, а враговете още бяха магьосниците. Изпепелявани, носени от вятъра под формата на тъмни частички. Тленните им останки наторяваха земята като пепел. Магията се освобождаваше във въздуха, попиваше в листата на дърветата. Оставяше своята следа и всичко, оковано в червени синджири, просто продължаваше по своя предначертан път от Съдбата.

Фамилията не може да се сменя, само името. Ликът и годините могат да бъдат променени.
Лейла Назари умее да вижда в миналото и бъдещето. Водят я като Оракул.
Героинята ще има ключови сюжетни линии, включително свързани с магьосниците.

:copyright: 2981 12289 0